Buch lesen: «Обратно Към Земята»

Данило Клементони

Обратно към Земята

Приключенията на Азакис и Петри

Оригинално заглавие: Il ritorno.

Преведено от: Петя Стефанова

Тази книга е измислена. Всички имена, хора и организации споменати тук са плод на авторско въображение и имат за цел да направят разказът автентичен. Всяка прилика с истински събития или лица, живи или починали, е съвпадение.

Обратно към Земята

Авторските права са запазени 2013 Данило Клементони

Първо издание: ноември 2013

Английско издание: Септември 2016

Преводач: Петя Стефанова

Самостоятелно публикувана и отпечатана

facebook: https://www.facebook.com/danilo.clementoni

blog: dclementoni.blogspot.it

e-mail: d.clementoni@gmail.com

Всички права са запазени. Никаква част от публикацията не може да бъде възпроизвеждана под никаква форма, в това число от механична или електронна система, без писменото позволение на редактора, с изключение на кратки откъси взети с цел писане на коментари.

Посветена на моята съпруга и моят син за тяхното търпение и ценни съвети, които ми помогнаха да направя книгата и себе си по-добри.

Специални благодарности на всички мои приятели за тяхната не спираща подкрепа и подтикване от тяхна страна да завърша изцяло тази творба. Без тях тя никога нямаше да види бял свят.

Бих искал да благодаря на Петя Стефанова, моят преводач, за работата върху тази книга и за страстта, която тя прояви във връзка със завършването на този превод.

“Ние се връщахме. Беше изминала само една от нашите слънчеви години откакто бяхме принудени да напуснем планетата набързо, но за тях, в земни години, бяха 3600 година. Какво ни предстоеше да открием?”

Въведение

Дванадесетата планета, Нибиру (планетата на смъртта), както беше наречена от Шумерите, или Мардък (кралят на небесата) за каквато се смяташе от вавилонците, е всъщност едно небесно тяло обикалящо около нашето слънце вече 3600 години. Неговата орбита е в голяма степен елипсовидна, ретроградна (обикаля около слънцето в посока обратна на другите планети) и е видимо наклонена към повърхността на нашата слънчева система.

Всяко циклично приближаване почти винаги причиняваше огромни междупланетни катаклизми в нашата слънчева система, както в орбитите, така и в структурата на планетите, от които е съставена тя. По време на един от нейните по-бурни преходи, величествената планета Тиама, разположена между Марс и Юпитер, с маса приблизително девет пъти по-голяма отколкото е тази на Земята днес, богата на вода и надарена с единадесет сателита, беше разрушена в катастрофален сблъсък. Една от седемте луни обикалящи Нибиру порази гигантския Тиамат, успешно разделяйки го на половина, и катапултира двете части в срещуположни орбити. При следващият преход (вторият ден на Генезиса), останалите сателити на Нибиру завършиха този процес, напълно разрушавайки една от двете части формирани от първият сблъсък. Отломките породени от многократното въздействие създадоха това, което е известно днес като “астероиден пояс”, или “кована гривна”, както беше наречено от шумерите. То беше отчасти погълнато от съседните планети, особено Юпитер, който беше уловил по-голямата част от отломките и поради това видимо беше увеличил своята собствена маса.

Сателитните находки на тази катастрофа, включително тези оцелели от Тиамат, бяха изстреляни главно в по-отдалечени орбити, формиращи това, което е познато днес като комети. Частта, която беше оцеляла от вторият преход се намира сега в стабилната орбита между Марс и Венера взела със себе си последният останал сателит и формираща по този начин, това което наричаме Земя, заедно с нейната неразделна другарка, Луната.

Белегът причинен от това космическо въздействие, което се е случило преди приблизително 4 милиарда години, е отчасти видим и днес. Покритата с белези част от планетата сега е напълно покрита с вода, и е това, което днес е известно като Тихият океан. Той заема около една трета от земната повърхност, разпростирайки се на над 179 милиона квадратни километра. Върху тази обширна площ на практика няма земя, а обширна падина разпростираща се на дълбочина от над десет километра.

Понастоящем, Нибиру прилича много на Земята по своята структура. Две трети от нея са покрити с вода, докато останалата част е заета от един единствен континент, който се простира от север до юг, с обща повърхност от над 100 милиона квадратни километра. В продължение на стотици хиляди години, някои от нейните обитатели бяха придобили привилегията да бъдат по-близо до тяхната планета, отколкото ние, посещавайки я редовно, всеки път оказвайки влияние върху културата, познанията, технологията и върху самата еволюция на човешката раса. Нашите предшественици са се обръщали към тях по много начини, но името, което ги представя най-добре винаги е било “Богове”.

Космическият кораб Теос – 1,000,000 км от Юпитер

Азакис се беше излегнал удобно на своето тъмно, автоматично нагаждащо се към тялото кресло. То му беше подарено преди няколко години от един стар приятел занаятчия, който го беше изработил със собствените си ръце по случай първата му междупланетна мисия.

”То ще ти донесе късмет”, му каза той през онзи ден. ”Ще ти помогне да се отпуснеш и да вземеш правилните решения, когато е необходимо”.

Всъщност, той беше взел много решения седейки в него и късметът често беше на негова страна. И така, той винаги извикваше този съкровен спомен, когато правеше това, въпреки многото правила против използването му, особено на междузвезден кораб от категорията на Бусен-1, на какъвто се намираше той сега.

Обагрена в синьо струйка дим се издигна вертикално и бързо от цигарата, която той държеше между палеца и показалеца на дясната си ръка, докато очите му се опитваха да проследят 4.2 AU¹ , който все още го разделяше от крайната му цел. Въпреки, че той провеждаше тези свои пътувания вече няколко години, чарът на тъмнината на заобикалящият го космос и хилядите звезди, с които беше обсипан бяха все още в състояние да пленят мислите му. Големият и овален отвор пред него позволяваше да бъде видяна посоката на пътуването и той все още беше изненадан как това ефирно тънко силово поле би могло да го предпази от злокобния студ на космоса, да предотврати внезапното изтичане на въздух и да го предпази от това да бъде засмукан от празнотата навън.

Смъртта би била почти незабавна. Той си дръпна бързо от дългата си цигара и продължи да се взира в холографския монитор пред него, в който можеше да види измореното, небръснато лице на спътника си. В друга част на кораба, Петри поправяше контролната система на отходните въздуховоди. Той се изненадан малко от изкривяването на образа в центъра, издухвайки дима, който току що беше вдишал и създавайки ефекта на вълната, който му напомняше толкова много на криволичещото движение на екзотичните танцьори, които често ходеше да гледа, когато най-после се завърнеше в родният си град и можеше да се наслади на заслужена почивка. Петри, неговият приятел и другар в приключенията, беше почти на тридесет и две, и това беше четвъртата му мисия от този вид. Неговата голяма и внушителна физика предизвикваше респект във всички, които го срещнеха. С черните си като космоса отвън очи, неговата тъмна, дълга и разрошена коса, която падаше върху раменете му, ръстът си от почти два метра и тридесет сантиметра и силните гърди и ръце способни без усилие да вдигнат възрастен Небир² , той все още имаше душата на дете.

Знакът на цветето Соел³ разцъфващо върху слънцето би могъл да го омае и той би могъл да стои в продължение на часове във възторг, гледайки вълните, които се разбиваха в брега на слоновата кост на залива Сараан⁴ .

Невероятен човек, заслужаващ доверие и лоялен, който би се отказал от собствения си живот без момент колебание. Той никога не би тръгнал без Петри да е до него. Той беше единственият човек в света, на който той вярваше сляпо, и когото никога не би предал.

Двигателите на кораба, пригодени за навигация в соларната система, издаваха класическото и успокояващо двуфазно бучене. За неговите уши на познавач, този звук означаваше, че корабът функционира добре. С неговият чувствителен слух, той можеше да усети вибрации в камерите за приспособяване до 0.0001 ласига, много преди сложната автоматизирана система за контрол да ги улови. Поради тази причина, въпреки че беше толкова млад, той беше част от командния екип на кораб от категорията на Пегасус.

Имаше много други, които биха дали ръката си или кракът си да бъдат на неговият пост. Но това беше той.

Вътреочният имплант О^КОМ преизчисляваше маршрута пред него. Беше забележително как един предмет голям няколко микрона, можеше да изпълни всички тези функции. Имплантиран директно в зрителния нерв, той можеше да вижда цялата контролна конзола, налагайки образа над този, който всъщност беше пред него. От начало не беше лесно да привикне с такова вълшебство и на няколко пъти гаденето заплашваше да стане непоносимо. Сега обаче, той не би могъл да работи без него.

Цялата слънчева система се въртеше около него с цялото си очарователно величие. Малката синя точка близо до масивният Юпитер, представляваща позицията на техния кораб и тънката червена линия, малко по – извита от вече избелялата предишна версия, показваше новата траектория към Земята.

Гравитационното привличане на най-голямата планета в системата алармираше. Беше от основна важност да остане на безопасно разстояние и само силата на двата двигателя Бусен би направило възможно Теос да избегне смъртоносната прегръдка.

‘’Азакис”, изкряка преносимият предавател прикачен за конзолата пред него. ‘’Трябва да провериме състоянието на куплунга в отделение шест”.

‘’Не си ли го направил все още?’’ отговори той със закачлив тон, с който знаеше, че ще вбеси приятеля си.

‘’Изхвърли тази смърдяща цигара и ела да ми помогнеш!’’ избуча Петри.

Знаех си.

Той се беше опитал да не му обръща внимание и се наслаждаваше като луд.

‘’Тук съм. Тук съм. Идвам, приятелю мой, не се вълнувай.’’

‘’Размърдай се. Аз съм в средата на тези фекалии от четири часа и нямам настроение за шеги.’’

Свадлив както винаги, но нищо и никой не би могъл да ги раздели.

Те се познаваха то детинство. Той беше този, който го беше спасявал повече от веднъж от бой (той беше много по-едър като дете), използвайки своят вдъхващ респект размер, за да се намеси между своят приятел и обичайната банда хулигани, на които той често беше мишена.

Като момче Азакис не беше сигурен, че би бил типът, за който най-привлекателните представителки на противоположния пол биха се сбили. Той винаги се обличаше небрежно, със своята обръсната глава, слаба физика и непрестанно свързан към глобалната комуникационна система GCS⁵ , от която добиваше подробна информация десет пъти по-бързо от повечето хора. На десет годишна възраст, благодарение на изключителното си академично представяне, той вече беше получил достъп на ниво С с опцията да придобива познания, които не бяха достъпни за повечето от връстниците му. Невралният имплант N^COM, който му предоставяше този вид достъп, обаче имаше няколко малки странични ефекта. Фазата на придобиване изискваше пълна концентрация. Тъй като по-голямата част от времето му беше прекарвано по този начин, той почти винаги имаше разсеян вид, взирайки се празно в пространството, напълно откъснат от това, което се случваше около него. Истината беше, че обикновено се смяташе, въпреки това което Старейшините твърдяха, че той беше с малко забавено развитие.

Това никога не беше било от значение за него.

Никога не беше имало граници за неговата жажда за знание. Той оставаше свързан даже през нощта. Въпреки че, докато спеше капацитета на придобиване именно поради нуждата от абсолютна концентрация, беше ограничен до мистериозният 1 процент, той нямаше желание да губи даже момент от своя живот без да има възможността да развие своят културен опит.

Той се събуди с лека усмивка и отиде до отделение шест, където неговият приятел го чакаше.