Петко Тодоров
МЕЧТИ
Февруарска нощ тъмна като в рог. Дебела снежна пелена е покрила вцепенената земя – камък се пука от студ. Фортуната все злобно и по-злобно извива страховитата си песен: ту спусне се като вихрушка, подигне парцали сняг от земята, смеси ги с виющите се из въздуха и ядно се задавя на оголелите дървеса, ту свирепо се изкиска и полети нагоре към сдървеното мрачно небо. Далече-далече из мъртвото поле се понесат някакви твърди, несхватаеми звуци, които сухо и унило шепнат на душата, и пак «дрън-дрън-дрън» се подема от кълцящите коне на пощаджията. Само каруцаринът и пощальона вървят през тая снежна пустиня: омаяни, зашеметени, като да минават през някой чужд таинствен мир.
– Сръбни му, Петре, още една… – измъква роменото шише пощальона, подавайки го на каруцаря.
– А… пий, бай Пенчо, пий ти…
И Пенчо излива няколко глътки в уста, които минутно се разливат по всички краища на тялото – той се чувства съживен. Оставя рома, загърне широкия кожух, дръпва коженото покривало на крака си и се сгуша.
– Страшна нощ, бай Пенчо – се наместя каруцаря, кандилкайки камшик над коне си, – ще се изморим, невидяло се…
Студът сякаш е схванал и езика, и ръцете на бай Пенча. Той все повече се свива в широкия си кожух, сън е притиснал уморените му клепки – струва му се да потъва в душата си дълбоко, дълбоко.
Конете кълцат, «дрън-дрън-дрън» глухо чукат звънците и гласът им сякаш замръзва от студ. Тук-таме под булото на нощта се зачерней нещо и тъжовно навява на душа непонятен страх.
Бай Пенчо се обърне ту въз тая, ту въз оная страна, клюмне глава, сякаш света се е стоварил на гърба му, и пак я повдигне – догде му око види сняг, мраз, пустота.