Гороломов свърши словото си и седна. Това беше сигнал на страшна глъчка и шум, който дигаха трийсетина души, като станаха и се разбъркаха. Гороломовата реч, види се, фърли масло на патриотическия огън на събранието… Девойките се накачиха по миндерите, за да избягнат натиска. "Прието!" "Ура!" "Долу!" "Долу!" ехтяха гласове сред общата шумотевица.
– Искам думата! Искам думата! – чуваха се други.
– Аз искам думата, бре! – ревеше гърлесто попът, като махаше със сабята си над главите. Тия внушителни знакове привлякоха погледите на негова страна.
– Почтени мои, тук виждам аз един скандал! Кой го търпи него? – и той посочи на два образа на царе, залепени на стената.
– Долу варварите – извикаха няколко души.
– Да ги скъсаме на парчета!
– Не, да ги фърлим в огъня, аутодафе да стане! – викаше един гимназист.
Гороломов тури калпака си и стана.
– Граждани, турих си шапката, защото ще говоря за короните – да не мисли някой, че им правя чест. Граждани, аз съм враг на монарсите и на тираните. Монарсите са врагове на человечеството и като такива те имат цялото человечество против себе си! Там, дето падат короните, дигат се народите, казал великият Дантон. Жално ми е много, че Французката революция откъсна главата само на Лудовика шеснайсети, а не прекълца вратовете на всичките европейски тирани!
"Долу короните! Срам!" Шумни ръкопляскания. В един миг единият образ биде превърнат с главата надолу, после раздран; на другия се задоволиха само да му извадят очите.
Едвам се свърши тая екзекуция, един гимназист предложи да стане нова – с щампата, закована в един кът на кръчмата. Кръчмарят се възпротиви. Гороломов махна с ръка, мълчанието се възцари.
– Граждани, няма защо да дерем щампата и да сърдим тоя почтен брат. Техният калпав Христос отдавна е изгонен из душите ни като мошеник. Ние не се кланяме на бога, на който се кланя човешката сган на царете… Нашето божество е друго…
– Да! аз припознавам само господа Саваота! – обади се попът.
– Мълчи бе, гурбет! Не разбираш – забележи му един.
– Граждани! – продължи Гороломов, – Великата френска революция бутна олтарите и идолите и на тяхно място великият Робеспиер изправи една прекрасна девойка, която представляваше божеството на разума, и пръв й се поклони… Нашето божество е свободата; аз й се покланям в лицето на тая славна героиня.
И като остави шапката си при мерулките, Гороломов се приближи до една грапавичка девойка с морава рокля и със сабя, стори поклон до земята пред нея.
Девойката остана неподвижна и нагло спокойна. Тя беше упоена вече от историческата си слава и не се дивеше, че сега й отдават божески почести.
Всичките изръкопляскаха, макар и да не разбраха значението на тая церемония, с която се копираше Французката революция.
Между другите плясъци раздаде се един особен, който приличаше на плесница. Калимявката на попа се търкулна на земята.
Всички обърнаха очи към другия миндер, дето седеше попът, захласнат. Другата девойка, селянката, права, с почервеняло лице, го гледаше сърдито.
Гороломов помисли, че се догади от що произлизаше негодуванието на селянката.
– Гражданко – обърна се към нея, – твоето негодувание е справедливо. Светиня му беше длъжен да свали калимявката, когато се отдава чест на богинята на свободата…
Но селянката помисли, че Гороломов я съдеше за постъпката й, та обясни сърдито, че тя бе предизвикана от някаква неприличност на попа, който бе злоупотребил със съседството си с нея.
Гръмогласен хохот изпълни кръчмата, засипаха се весели подигравки въз смутения поп и фалби за храбрата "гражданка"…
– Граждани! Доста смях, отечеството е в опасност! – извика страшно Гороломов. В същия миг един жандарин се промъква до него, стори му под козирог и му пошушна нещо на ухото. Гороломовото лице светна от задоволство.
Той му каза нещо шъпнешком.
– Слушам – каза жандаринът и излезе.
Но един нов шум привлече вниманието.
Двама якобинци бяха се уловили вече за гушите по повод на една златна верижка от часовник. Те си прикачаха епитети, непечатаеми в никой словар. Гороломов ги разтърва.
– Анибал е на портите… а вие вдигате междуособица! Чий бе тоя ланц? – попита той, като го грабна из ръцете им.
– Мой, аз го откачих от една черна…
– Не, аз го дръпнах, мазнико! – пресече го друг.
– Не лъжи като циганин! – възрази първият яростно.
– Добре, Лепавчев, ти откъсна ланеца, а защо остави часовника? – попита Гороломов.
Лепавчев измънка сконфузен.
– Ти не си бил на висотата си… Тоя ланц няма никому да принадлежи. Той ще остане капитал за комуната.
– Каква комуна? – развикаха се от няколко края. – Едвам не умираме от глад!
– Кой ви каза да гладувате, глупци? Локанти няма ли?
– Даваха няколко пъти, после отказаха ни.
– Как смеят? Давайте им тогава разписки.
– Не ни приемат и разписките вече!
– Градският съвет ги не припознава.
– Градският съвет е длъжен да дава средства на патриотите да живеят! Ако ли пък прави мъчнотии, ще пратя един ден народът да го разтури до основа, както стана с Бастилията!
– Право, право!
– А който локантаджия не приеме подписа ви, той е предател и шпионин, удряйте по мордата и харно удряйте! Нека да иде да се оплаче и на дявола – и той е с нас!
– Това си е право – обадиха се много гласове, – едни да си жертвуват живота за отечеството, а други да се гоят от народния пот.
– Търговците са пладнешки крадци!
– Трябва да им се разграби имота, да има всеки!
– Ами какво правите, глупци неразбрани? Трябва ли да ви го казвам с тъпан?
– Долу обскурантите!
– Да живеят сиромасите!
Из един път екна Ботевата молитва, подфаната от всичките задружно. При стиха "Не ти, комуто се кланят калугери и попове" аргосаният поп си тупна калимявката о земята, като викаше, че не припознава вече и Саваота… Песента ехтеше пияна и дива. Въодушевлението стана свирепо. Възвишената Ботева молитва сега, в устата на тая пощуряла тълпа беше отвратителна, като едно обълвано знаме. Гороломов заръча вино, чашите се зачукаха, здравиците загърмяха… Викове, псувни, смях. Патриотическата оргия настана както всяка нощ… В едно мигновено затихване в кръчмата проникнаха хармонични звукове от военната музика. Тя свиреше на другия край на градината, пред зданието на градския съвет. Там се даваше бал на княза Александра.
– Да пратим депутация от народа при негово височество!
– Ура!
Това предложение се прие едногласно, в миг. Гороломов биде избран единодушно с двама още якобинци и изнесен из кръчмата на ръце като победител… Депутацията се запъти към градския съвет. Гороломов съчиняваше на ума си слово, като политаше и се допираше до градинската ограда. Като отминаха двайсетина разкрача, видяха един червеноризец, качен на оградата, че държеше разпалена реч със силни ръкомахания, обърнат към градината.
– Кардашев! – каза един от депутацията – събрал е някакъв митинг в градината… Ораторската краста го не оставя.
Градината беше потъмняла и тиха. Само при буфетя един фенер на стълпа светеше. Ораторът говореше именно на тоя фенер, защото никаква публика нямаше. Само гъркът-буфетчик стоеше до вратата си и усмихнато-лукаво поглеждаше на оратора.
– Ей, побратиме, на добър час! Не ти ръкопляскат…– извика му Лепавчев.
Кардашев се сепна, погледна якобинците и пак се обърна към фенеря и продължи разпален речта си.
Гъркът, който разбираше от нея колкото стълпът, поглеждаше лукаво оратора и се усмихваше.
В същия миг двама якобинци дебнешком изнасяха от другата врачка на буфета стъкла с шампанско и бордо. Като съгледаха депутацията, те туриха пръст на устата си. Попът тури своите между дървените пречки на оградата и продума ниско: – Бре, дяволи нечестиви, па да оставите и за попа – да благослови съединението. – И отминаха нататък, като пееха нарочно приспособения от друга една песен куплет:
Ний летим на Румелия
помощ да дадем
и от тежка тирания
да я отървем.
На входа на градския съвет караулът се отстрани почтително пред червените ризи. В балната зала, заляна със светлина, валсираха весело дами с кавалери. Гороломов фърли бърз поглед из вратата: той диреше княза.
– Здравствуй, Гороломов – извика му един бляскаво облечен офицерин, като го стисна дружески за ръката. – Кого дириш?
– Негово височество, депутация сме.
Офицеринът, очуден, съгледа неприличния вид на депутацията, която излазяше из една оргия. Червената риза, сè разгърдена на Гороломова, беше обляна с вино, което канеше и от брадата му. Високата му прашна гугла стоеше извита накриво, щото левът дохождаше над ухото му. Бялото перо стърчеше безочливо и зачубръсваше грамадната висяща ламба. Попът и Лепавчев не бяха по-благообразни. От депутацията се разпространи една люта винна атмосфера и задави тънките дамски миризми дори в самия бал.
Току-що офицеринът зина да направи бележка на депутацията, музиката засвири на кадрил и той се шопна в балната зала, за да се намери при дамата си… Гороломов с другарите си се запъти към буфетя, дето му казаха, че е княза. Той се втурна там с шапка на главата и с атмосферната си миризма.
Князът беше минал тука, за да се освежи с една-две чаши шампанско. Той беше твърде оживен и весел. Високата му фигура величаво стърчеше между лъскавите униформи там. Когато зърна Гороломова, той се намръщи с отвращение и бързо пошушна на адютанта си:
Qui me l'a fait entrer cette canaille là?
Но в него се възмути аристократът, а не господарят: той се пресили прочее, придоби любезен вид и се ръкува крепко с Гороломова.
Гороломов свали шапката и произнесе разпалена реч, която се зафана с думите, на мода тогава: "Анибал е пред портите"… (по подражание на Френската революция) и се завърши със следващото обръщение към княза, пародия от рефрена на Шуми Марица.
Марш, марш! Цариград е наш!
Княз Александър, който не беше глупав, се усмихна под мустак. Може би затова, че по фатална нужда, вместо да тикне българската граница до Цариград, щеше да приближи турската до Пловдив.
Нощта беше звездна и тиха. Улиците съвсем пусти. Тържествуващите пияни тълпи бяха се прибрали. Сегиз-тогиз изскачаха на талази весели отдалечени звукове от балната музика. Гороломов се изгуби из тъмните улици. Най-после почука на една вратня.
Това беше III полицейски участък, който пловдивчани никога няма да забравят.
– Пазите ли го? – попита той някаква тъмна фигура, която му отговори.
– В затвора е.
– А ония "предатели"?
– Докарахме ги.
То бяха някои членове от редакцията, която му бе отфърлила романа.
Гороломов влезе в единия затвор. Фенерчето осветли мъжделиво фигурата на един човек, вързан до стълпа. Той беше опълченецът Неделков.
Гороломов неволно потръпна, като че изгуби кураж пред лицето на своя страшен обвинител. Той действително се боеше от опълченеца. Откак бе дошъл в Пловдив, той постоянно излазяше придружен с няколко члена от "Марково коляно" въоръжени. При всичкото му растящо значение и сила, Гороломову не даваше мир тоя отмъстителен образ и смущаваше тържеството му. Днес заповяда на полицията да арестува Неделков под какъвто ще предлог.
Кога видя и позна Гороломова, гой не удържа гнева си:
– Защо идеш тука, проклети сине!
Гороломов почти изтрезня. Той се спря на почтително разстояние и каза:
– Неделков, дай да се опростим и да забравим всичко.
– С тебе ли? За това ли ме доведе и върза тука?
Грубият глас на Неделков трепереше.
– Смисли, байно, какво приказваш. Ти знаеш кой е Гороломов. Един Гороломов ти иска пардон, не приемаш ли? – И той пристъпи към него.
– Махни се да те не гледам!
– Виж, аз ще те освободя тозчас само под едно условие: ето, дай ми на подпис тука, че нямаш никакво оплакване против мене по въпроса за Марийка, аз бих я зел, но революцията, видиш, ми свързва ръцете… Аз не принадлежа на себе си вече… А сега да се цалуваме братски.
В ответ Неделков го заплю.
Той се отри мълчешком и изскокна навън.
Там се изпречиха четворица души с начернени със сажди лица и с дълги дрехи като попски. Те държаха големи сопи.
– Какво? Призна ли се предателят? – попитаха ниско якобинците.
– Не, продължава да ругае негово височество…
– А за рублите?
– Той се опита и мене да подкупи с тях, за да го освободя… Хай, влезте – заповяда Гороломов; – после пък идете при ония…
После прибави по-ниско:
– И повече в гърдите, чувате ли?…
Кога дойде до вратнята, той се ослуша. Скоро се раздаде някакъв глух човешки рев… Гороломов тогава тръгна към дома си. На улицата беше черна нощ, но до слуха му пристигнаха екове от "Марково коляно":
Ний летим на Румелия
помощ да дадем…
Преди да си легне, той надраска и изпрати следващата депеша до някои европейски вестници:
"Днес князът прие твърде любезно народната депутация, предводима от знаменития революционер Гороломова. Размениха се политически тостове между двамата. Възхищение всеобщо. Спокойствие пълно." Депешите на Гороломова се приемаха безплатно от телеграфа.
Сутринта рано, по зори, когато градът още спеше, една кола изкарваше из III полицейски участък към гробищата едно кърваво тяло; то още дъхаше. Той беше опълченецът Неделков.
Гороломов си отдъхна свободно.
Сръбската война се обяви. Война безумна и проклета!
Но тя беше един гръмоотвод за Румелия, като я избави от турска – сиреч от ново разорение, и частно за Пловдив, като отвлече легиона.
Той трябваше поне от кумова срама да покаже вид, че е храбър не само против безоръжни и мирни граждани. Той се пръсна. Едни се присъединиха към разни части на войската като канцеларски писари, други съставиха доброволческа дружина, която с голям алай остави Пловдив и се изпари, доде иде до Сливница; а най-многото минаха и останаха в София, в качеството на политици и новинари. Гороломов се записа доброволец в кавалерията с неколцина бивши другари-гимназисти, между които и Спасов – учител вече. Летящият отряд, в който бяха те, се намираше в сръбските предели къде Тимок нейде. Той имаше назначение да безпокои Лешанина и да отвлече част от силите му. Но сериозна среща с неприятеля не бе имал още.
Гороломов, произведен вече офицерин в награда на политически заслуги, роптаеше против съдбата:
– Решително, ние сме нещастни. Войната се свърши почти, а ние ще бъдем принудени да се върнем позорно у дома си, без да сме разменили поне един куршум със сърбите. Аз особено, който щях да си сломя врата да тичам от Цюрих… Война ли е това? Скандал!
– Скандалът се състои не в това, Гороломов – отговори Спасов, като се уравни с коня на приятеля си, – а в самата война между два братски народа. Ето аз кое жалея.
Гороломов го погледна надменно-презрително.
– Тия евангелски разсъждения миришат малко на страшец – забеляза той усмихнато.
– Никак не страх; аз скърбя за безполезните кръвопролития като човек, но като патриот аз съм готов да изпълня длъжността си и да забраня отечеството си. Ако сърбите се оттеглиха доброволно от земята ни, аз бих се радвал, че не са ми дали случай да изпразня един патрон, но ако ги срещна, ще ги бия като врагове.
– Фразички са това… Кажи си правичката: не ми се мре, па да се разберем – каза Гороломов.
Спасов се докачи:
– Ако да беше това вярно, аз не бих вървял с тебе, Гороломов. После, и аз мога да кажа, че и твоята войнственост е…
– Не се докачай де… делата ще покажат… а моята природа, батенка Спасов, е друга… аз казвам à la guerre comme à la guerre… Който тръгва на бой, а мисли за мир, той не е солдатин. Аз искам да видя кръвчица. Песента на куршумите е за мене по-сладка от музиката на Бетховена…
Надвечер малкият отряд пристигна до подножието на едно скалисто бърдо. Мястото беше пусто и диво. Никакви признаци от близък неприятел нямаше.
– Това война ли е? Разходка, скандал! – бъбреше високо Гороломов, за да го чуят другите.
Началникът на отряда обяви, че ще пренощуват в тоя дол, в запустелия хан. Разседлаха конете, вързаха ги, поставиха стражата и се събраха под сушината да почиват.
Гороломов имаше вид на отчаян човек: тая жажда за борба и опасност вдъхваше неволно уважение у другарите му и ги ободряваше.
Изведнаж началникът, който бе обикалял наоколо, на препусканица дойде и обяви, че приел от някои селяни сведения, какво един малък сръбски отряд пешаци влезнал в ближното село да нощува, оттатък бърдото.
– Момчета – продължи той, – ето един случай да опитате сърцата си… Ще починем тук до полунощ, па ще потеглим към селото.
После даде нужните разпореждания и пак бодна коня си нататък.
Конниците се развълнуваха и оживиха. Гороломов ходеше бледен и не знаеше какво става около му. Известието за една близка битка силно смути душата му. Той подири началника и го достигна.
– Що има, Гороломов? – попита го фамилиарно офицерът, човек енергичен, но благоволящ към Гороломова.
– Господин Радинов, сериозно ли сте решили да атакувате?
– Не чу ли, гълъбче? Разпореди ли се?
– Но има явна опасност за отряда.
Капитанът го погледна безпокойно…
– Господин Радинов, отрядът се състои повече от гимназисти, и то доброволци… Аз мисля, че не трябва да ги излагаме.
– Какво ми пееш, Гороломов?
– Те не са обикновени солдати.
– А простите солдати с две души ли са?
– Но това е интелигенцията на България!
– Толкоз по-добре. Интелигенцията ще се бие с повече ентусиазъм. Аз мисля, че и затова сме дошле тук.
– Но интелигенцията… – подзе Гороломов по-упорито.
– Поручик Гороломов! Тук се не разсъждава, а се слуша.... – пресече го офицеринът… – Интелигенция, интелигенция!… Па то е въпрос още дали сте вие интелигенцията на България. В редовете на войската има хиляди още интелигентни, като включим и стотина офицери с високо образование. Те отиват в огъня и не се оплакват. Срамота!
– Радинов, мисли каква тежка отговорност земаш!…– каза Гороломов със заплашителен тон.
Началникът съвсем изгуби търпение.
– Поручик Гороломов! Заповядвам ти да изпълниш длъжността си или ще заповядам да те разстрелят, ако деморализираш момчетата! – извика офицеринът и отмина.
Гороломов остана като треснат.
След полунощ отрядът потегли тихо в тъмнината. Той измина дола, зави на запад около бърдото и излезе на едно равнище, пресечено със сухи долове и изринато от порои… На изток побеля малко небето, но мрачината на земята беше още гъста. Конниците приличаха на призраци, никой глас се не издаваше. Само конското туптене, умъртвено от размекналата земя, нарушаваше тишината. Селото, което нападаха, не бе далеко. Ставаше дрезгаво. Сърцето на Гороломова премираше. Подир не дълго време той може би щеше да се гътне от коня, устрелен от неприятелски куршум… Всяка стъпка, която правеше напреж, решаваше съдбата му. Той се усещаше, че трябва да има мъртвешко-бледно лице сега и подир половин час не ще може ни страха си да скрие, ни живота си да запази от опасност; бягането беше немислимо почти. Всяка минута беше скъпа сега и невъзвратна. Отрядът навали пак в един дол, зад който трябваше да се устрои за нападение. Мракът беше тука доста гъст още. Гороломов повече не мисли: той поизостана надире, чака да се изгубят конниците по другия бряг и бързо потегли из дола надолу. Той дезертираше.
Той приличаше на човек, който ходи на съня си без път и без съзнание. Той доста вървя тъй, без да знае къде. Небето се изясняваше, върховете на храсталаците и на шубраките по бреговете се очъртаваха по-явно. Гороломов усещаше, че отива в някоя бездна. Той се разделяше от другари и не знаеше какво ще срещне напреде си. Развидели се. Една гора се зачерня отпреде му. Той се упъти към нея. Когато се потули в гъстака, той си малко отдъхна. Слезна от коня, върза го и седна да размишлява какво да прави. Как той жалеше за "Марково коляно". Но то е далеко, далеко… Той разбра, че сглупи, дето рискува живота си… Отдалечени пушечни гърмежи разцепиха въздуха… Отрядът навярно нападаше. Завръзваше се битката. Гороломов стоя без дихание. Престрелката, ту по-силна, ту по-слаба, трая около половина час, па престана. Гороломов се разпусна. Той усети сладко удовлетворение, че бе далеко от примеждията. Никакво друго чувство го не движеше. Виделината бързо се възцаряваше и под клоните на гората. Той се озърташе безпокойно. Нищо още не беше нарушило глухотата наоколо. Той пропълзя напред, погледна през дънерите на обезлистените дървета и позна, че от гората нататък е равнище, дето се мерджелееше село. Дълги часове мисли какво да прави: да остане да пренощува тука в гората, безсмислено беше; той пак трябваше да я остави утре; после, гладът немилостиво дращеше желъдъка му с ноктете си. Да се метне на коня и да върви на изток, към българската граница, беше крайно примеждливо. Добре, ако сполучеше да мине в България: там бе уверен в своята безнаказаност. Но ако паднеше в ръцете на сърбите, което бе най-вероятно, щяха тозчас да го застрелят като злосторник: те отказваха на нашите доброволци качеството на военни люде. Тогава му дойде едно вдъхновение: той реши да се предаде доброволно на каквото сръбско началство намереше в селото. Като пленник животът му, па даже и честта му, бяха спасени. Той знаеше с каква басня да обясни после изчезването си от отряда, при самото начало на битката. Той одра прочее от дрехите си знаковете, които можеха да го издадат като конник-доброволец, зафърли всичкото си оръжие, прекръсти се (той сега вярваше в бога) и излезе из гората. Равнището беше безлюдно. Той се напъти смело към селото из дола, който го пресичаше, с бяла кърпа в ръка.
Войната се прекрати с пиротското примирие.
Нашите победоносни войски се завръщаха в окичената столица с китки и благословии.
Но най-тържествуващ беше капитан Гороломов. Когато той мина на парада пред двореца, яхнал на вран кон, с униформа лъснала от ордени и златни еполети, с лице надменно, с горда усмивка на венчан победоносец, всички погледи се устремиха към него. Князът му клюмна благоволително с глава.
Какво се беше случило с бежанеца?
Ето какво:
Кога влезе в сръбското село Живановац с високо дигната бяла кърпа, той намери силно смущение там: слухът за близостта на някакво българско военно тяло беше внесъл паника в селото: под нейното влияние трима солдати излязоха от една кръчма и се предадоха Гороломову с пушките си, мислейки, че неприятелят е вече в селото. Гороломов падаше от небето. Но за час той догади каква е работата… След половина час той с коня си изтупуркваше при своя отряд с известие, че превзел сам селото със солдатите и с оръжието! След малко доброволците завземаха Живановац. Гороломов беше обсипан с поздравления и с пофали от другарите си. Той им разказа покъртен как се заблудил в дола, как дирил напразно отряда, как в отчаянието си, че ще помислят, че е дезертирал, той решил да умре геройски и с гол нож се фърлил въз сърбите в селото; как по-явяването му причинило панически страх и прочее. И ето ти награди, повишения, слава… Тоя път сляпото щастие се наръгна на него и подпомогнато от ловкостта му, превръщаше позорното му бягство на победоносен триумф.
В това време на могилите около Сливница още пресни се чернееха гробовете на други герои, които бяха отивали към неприятеля не с бели кърпи, а с щикове и ура.
Но чест тям, те и не бяха се борили за слава, а за да изпълнят една длъжност към отечеството. Тоя висок морал е едничката светла и благородна луча във войните, които инък са отвратителни и гнусни, като плод на честолюбивия бяс на ония, които ги правят необходими или експлоатират.
...................................................
Непрестанни ура цепеха ликуващия въздух.
А в тоя същия час, на други места в столицата, бяха въздишки и охкания. Болниците отговаряха на улиците. Това приличаше на един протест.
Спасов лежеше в болницата, устроена в Народното събрание. Около му пъшкаха петдесетина легла с ранени войници. Въздухът беше наситен с йод и други миризми от лекарства; често остри стонове, изпущани от нетърпими страдания, цепеха странната тишина. Върволици доктори, фелдшери и сестри-милосердни мълчаливо забикаляха страдалците и привързваха раните им. Нямаше нищо триумфално в тая сграда, дето се пренасяха болки с геройско търпение, дето душите се каляваха тайно в горнилото на страданията и дето капеше кървавият пот от челото на България, което на улиците лаврите не оставяха да се види.
Спасов беше ранен от куршум в лявата ръка в едно успешно сблъскване с неприятеля, дето показа голямо хладнокръвие и безстрашливост. Два пъти трябва да я рови инструмента, за да й земе опасния характер: той не беше въздъхнал дори. Той беше забравен тука, никой знак на внимание от правителството не беше го ободрил нравствено, а той беше заслужил наградата на един доблестен войник. Наградите и милостите партийни вятър сега ги отвяваше на друга страна… Спасов обаче се не оплакваше. Истинските героизми са смирени. Един ден видя, че се зададе Гороломов със сияещи гърди и лице. Той идеше да навести приятеля си, не толкоз с цел да му изяви съболезнования – от такова просто человеческо чувство сърцето му не беше способно да затупа – колкото да му покаже своя нагъл напредък във военното поприще. Спасов се намръщи неволно. Той бе узнал тука за утрепването на Неделкова и Гороломов му вдъхваше непреодолимо отвращение.
– Добър ден, батенка мой – каза Гороломов с фамилиарно-благоволителен тон, като му подаваше отдалеко ръка.
Спасов не подаде своята и прибъбра глухо:
– Извинете, не мога да се мърдам.
– Ах, пардон, забравих… Е, как отива работата? Слава богу, добре?
Спасов само клюмна с глава.
Гороломов, занят със себе си, не забеляза студеното изражение на Спасовото лице. Той подзе, като седна на края на леглото.
– Както и да е, Спасов, оживяхме, то е главното… А колко чудеса в малко време! Война, батенка мой… Е, поздрави ме де – каза той усмихнат, като си изпъчи гърдите глезено.
– Честито – повече изпъшка, отколкото издума раненият и фърли бърз поглед на емайловия кръст.
Гороломов се позачуди за малкото участие, което Спасов земаше в радостта му. Той го изгледа внимателно.
– Ти, види се, да страдаш силно още… Ах, драги приятелю, аз бих се задоволил с половината от успехите си, за да бъдеш ти само здрав.
Спасовото лице се изчерви от негодувание, което Гороломов не разбра. Той си поизправи главата, за да поеме по-свободно, и каза нервно:
– Благодаря за такова великодушие, Гороломов.
– Да – продължи Гороломов, – а представи си какво разочарование! Примирие! Едвам се почна войната и ето, озовава се тоя мерзавец Кевенхюлер и князът като баба подписва примирие… Аз лично му изказах възмущението си, представи си, той призна… Това е позор! Ние трябваше да продиктуваме Милану мира в Белград… Нашият поход се свърши по крастав начин, нали? Но това не е главното. После, представи си, и аз останах насред пътя: ни риба, ни месо, както казват русите… Капитан, и баста. И има още хора, които ми завиждат. А аз едвам познах истинското си призвание, едвам напипах жилата на рудата си… Ей богу, мене ме преследва съдбата ми… Та и какво беше делото ми в Живановац?… Враговете бягат пред тебе като подплашено стадо; трима келяви сърби, които идат и ти казват: "Предамо се, брачо!" Ха, ха, ха, още "брачо!" Вотъ подлеци!… И няколко пушки с тесаци… То си не струваше трудът само… Герой, рекли всички, герой! Да, ще речеш, "на безрибие и рак риба"… Това е така. Но съгласи се какви велики военни дарования умряха в тоя глупав мир… Тщета, голяма тщета, батенка мой, Спасов.
Спасов нетърпеливо слушаше тая безсърдечна и безочлива фанфаронада. Той поглеждаше кога ще дойде фелдшерът да съкрати нравствените му мъчения. Гороломов се обърна пак:
– Спасов, ти не си видял образа ми в илюстрацията? Да ти го донеса.
– Не правете труд.
– И какви нахали, представи си, турили отдолу: "Гороломов – герой от сръбската война!"
– Радвам се за това, защото инък щях да мисля, че си само герой в пловдивските полицейски участъци – каза Спасов, като го устрели със запален от гняв поглед.
Гороломов го изгледа смаян.
– Не те разбирам, Спасов!
– А аз те разбрах добре!
– Тоест, накъде бият тия думи? – И Гороломов стана.
На Спасов притъмня пред очите, той не отговори. Яростта го задушаваше. По симпатия и раната му го заболя силно. Той замижа с болезнено набърчено лице, за да не види Гороломова.
Гороломов, вдървен, очакваше Спасова да отвори очи и да му отговори. Но той мязаше на един осъден пред това страдалческо легло. Той се отстрани, за да даде път на една сестра милосердна. Тя се спря при леглото и попита ласкаво:
– Спасов, спите ли?
При тоя приветлив глас Спасов откри очите си. Благодатно спокойствие се разля по лицето му. Гороломов с офицерска кокетливост се наведе да види сестрата право в лицето. И той потръпна: видя Марийка Неделкова.
Тя беше прилична, черноока, напета мома, с детски нежен, добър, но меланхолически поглед, който скриваха дълги клепачи. Червеният кръст на бяло, зашит на гърдите й, придаваше й вид на жрица. Присъствието на младата девойка в това място на въздишките осветляваше го с лъчите на упованието и надеждата. Тя чувствуваше на себе си погледите на толкова страдалци и лъчезарната усмивка се не губеше от печалното й лице. Тя разпита Спасова как се чувствува, приготви ловко потребните неща за превързване раната му, без да фърли поне един поглед на Гороломова. Спасов избягваше също погледа му. Той видя, че е съвсем излишен тука, и си отиде, пламнал до ушите, като изскърца със зъби.
Той се завърна у тях си разярен. Той се не побираше в кожата си и не можеше да си прости унижението, в което се постави пред тоя нищожен Спасов и пред тая загубена мома. Храчката на баща й не го възмути толкова – тя нямаше свидетели, – колкото гордото пренебрежение на тия две болнични същества… Но горчивите му мисли бидоха прекъснати от денщика, който му връчи приглашение за вечеря в двореца.
Мина се няколко време. Гороломов играеше видна роля вече в съветите, дето се решаваха съдбините на страната. Готвеха го за един висок държавен пост. Една заран, когато си бе облякъл вече блестящия мундир и възсукал черните мустаки с маджарска помада, денщикът му доложи, че някаква млада госпожа пита за него.
Лицето му светна победоносно.
– Мария е – каза си той, – вчерашното й разсърдване беше само женско кокетство, разбрах я… Пак ще ми дойде под ботуша.
– Помоли я да влезе – заповяда той на денщика и фърли бръз поглед на огледалото.
Влезе Зинаида Матвеевна!
Тя беше току-що пристигнала като сестра милосердна при амбуланцата на швейцарския Червен кръст.
– Ах, скъпи Панайот Петрович! – извика тя възторжено и се спусна към него.
Гороломов прие поздравленията й крайно смутен.
– Здравствуй, любезна Зино – отговори той с пресилена любезност. Очевидно, нейното дохаждане в София го изуми неприятно.
Тя не забеляза това.
– Как, ти се не надяваше да ме видиш тука, нали? Признай се: сюрприз! – смееше се тя щастливо – какво, трябваше и ние да помогнем на человеческите бедствия… Ну, поздравлявам те, гълъбче, със славата ти. С чин и ордени. Вот моят Панайот Петрович е герой!… Но, не се конфузи де, дай да те цалуна пак, но по лаврите тоя път – и тя го цалуна звънливо по челото. После зафърли небрежно връхната си дреха и прибави: – Но по-после ще ми опишеш военните си подвизи един по един, а сега кажи ми намираш ли ме по-хубава?